Спомни си и времето когато хората от квартала се събуждаха обляни в пот от силното пухтене на локомотива, който като не успяваше да се справи с нагорнището се връщаше по инерция и атакуваше отново и отново с още по-силна пара... Да не говорим за машинистите, завършили местната казарма, които надуваха свирката на парния локомотив отсечено в такт с всеизвестната войнишка закачка „Чорба каша, чорба каша-топъл хляб“. Какво ги вълнуваше тези момчета, че целият квартал спи в очакване на следващия работен ден. Вече будни хората отброяваха дългите минути на желязната схватка на релсите с колелата на влака, докато се източваше дългата композиция. Тогава децата се радваха на минаващите влакове и се забавляваха като брояха вагоните и цистерните, които понякога стигаха до 50.

Разбира се тази емоция на децата към нещо, което не са виждали и  не са преживели е обяснима. Те няма как да знаят колко бавно се пътуваше някога с тези влакове, които преодоляваха разстоянието Бургас-София с често закъснение, което понякога стигаше до час-два. Те няма как да знаят с какво нетърпение очаквахме електрифицирането на железопътните линии, които увеличиха скоростта на влаковете и докато се радвахме на това удобство почти не усетихме изчезването на парните локомотиви. Така си останахме с очакването на удвояването на всички оживени линии, което пък щеше да ни спаси от закъснението на влаковете. Така все още се дивим на факта как в една Швейцария министърът на транспорта се извинява за едноминутно закъснение за цяла година...

Е, сега вече не само няма парни локомотиви, но вече няма и нощни пътнически влакове, Днес по иначе доста оживената линия Бургас-София се движат доста по-малко на брой и доста по-къси композиции, което е доста тъжна констатация за българската икономика. Няма и казармата в оня вид, когато беше задължителна, няма и нощните закачки на младите машинисти. Няма много неща... След дълги години на всякакво затъмнение днес нямаме време да чакаме, бързаме да променяме, да се променяме, да трупаме нови впечтления и спомени. Само понякога в компания някой се сеща да разкаже за тези преживявания, които стават достояние на децата ни и формират представата им. В бързината да променим нещата се сещаме, че вече не е останало нищо с което да онагледим спомените си.

Но само толкова! Без носталгия... Остана ни само очакването за бърза промяна, която по нашенските стандарти май се вмества в българската поговорка: “Бързай бавно!“

Все пак хубаво е, че този парен локомотив е бил спасен от скрап в битката за оцеляване на БДЖ и още по-хубавото е, че са били намерени средства за реставрация, за да могат днес децата и внуците ни да го видят не само като експонат, но да почувстват и емоцията в действие.

Яна Танева