Ако пътувате от Стара Загора към селата Могилово и Стоян Заимово сгушени в Средна гора и търсите по-пряк път, за да избегнете разбития с много дупки път през Винарово със сигурност ще го намерите през „язовир“ Чаталка. Не случайно го сложих в кавички, защото само наименованието остана от грандиозния проект на развития социализъм. По законите на Мърфи,  колкото по-спешно е строителството, толкова вероятността  мястото да съвпадне с археологически обект е по-голяма/ в случая е  от римската епоха, което е съвсем в реда на нещата в една страна като България, богата на исторически паметници/. Минали са едва 10 години от започналия строеж на язовир Копринка /някога „Георги Димитров/ , където са приключили спасителните разкопки на тракийския град Севтополис. Независимо от мнението на учените, че градът е уникален т.к. е единствения проучен тракийски град в този момен е потопен на дъното на съоръжението. Но социалистическата икономика трябва да бърза, няма време да се съобразява с „капризите“ на учените. Десет години по-късно историята се повтаря. И тук се бърза с разкопките, строителството не може да се отлага. Проучени са вила рустика със стопанските й постройки и могилен некропол:

http://city.starazagora.net/modules/news/article.php?storyid=847 http://uniquebulgaria.blogspot.com/2009/06/blog-post.html

Следприключването на спасителните разкопки отчуждените плодородни земи са преявърнати в огромни ровове от взривове и багери. Там са заровени много български левчета в направата на канали, укрепления, някакво подобие на язовирна стена... поне това е видимо като се минава през местността. И по стара българска традиция със започването на строежа строителите се захващат с построяването на почивен дом, в който също са вложени доста изстрадани от българите средства. С годините строежът забоксува. Имаше години когато нищо не помръдваше, а изоставената и ръждясала техника сред изкопите беше ясен признак, че очакваните средства за проекта са все по-малко вероятни. Накрая всичко замря, а почивния дом остана да стърчи самотен на най-високото място, откъдето гледката към язовирното бойно поле беше прекрасна. С времето хората свикнаха с лунния пейзаж и докато търсеха брод между изкопите и дупките  отъпкаха черни пътища до близките села. Много често природата напомняше на хората за силата си като превръщаше лепкавата глинеста почва в капан, от който можеха да изтеглят колите си само с трактор. Средна гора започна да лекува раните си с израсналите дървета и храсти, които скриха част от грозните изкопи. Сега в няколко от рововете са се образзували живописни микроязовирчета, където в топло време се виждаха диви патета да се „кефят“, кръстосвайки тези огромни локви от единия до другия край, а в най-големите жеги да се крият в сенчиците на завъдилата се блатна растителност по периферията. В хубаво време от близките села и от Стара Загора хората идваха тук на пикник като съчетаваха разходката с удоволствието от един любителски риболов. Тази година, през коледно-новогодишните почивни дни районът беше пренаселен от рибари, които седяха на брега и докато очакваха рибата да клъвне, се любуваха на хубавото време, прекрасното зимно слънце и чистия въздух. Но хубавото време беше само до края на празниците и на 3 януари осъмнахме с хубав пухкав сняг. Вече не можехме да мислим за преход през Чаталка. Запътихме се през познатия ни път към Винарово. Не съжалявахме. За сетен път се убедих колко е красива Средна гора. Снегът й стоеше също толкова добре колкото есенните багри по дърветата й, както и цвета на акацията и ясена през пролетта.
Яна Танева.